Не искам

Не искам да съм твоите окови,
аз искам да съм твойта свобода!
Да идваш, щом ти трябва малко обич,
да идваш, щом усетиш самота.

Да не вися на шията ти, като камък,
а да съм нежността обвила те с ръце
и да не паря, като въглен -  да съм пламък,
на който можеш да постоплиш своето сърце.

Да съм оазиса, във който би отседнал,
намерил обич, нежност, топлина,
да мога жаждата да утоля, приседнала
до теб и впила устни  - без тъга.

Не искам да съм бреме за душата ти,
а искам да съм храм на любовта,
където да се срещат пак телата ни,
забравили за болка и тъга.

Иконата за теб да съм - спасение,
от всичко, що душата ти гнети.
Да търсиш ти със мен уединение,
когато нещо страшно ти тежи.

От теб не искам обич - състрадание,
щом истинска, не може да е тя.
Не се нуждая аз от подаяние!
Любов ми трябва, ала от душа!

ОТКРИВАМ ТЕ

Донеси ми страст! И жар ми донеси,
в косите ми разливай всяка тръпка.
Помилвай ме, а после… ме люби,
отпивай тялото ми с бавни глътки.
 
Като вълна във мене се разлей!
На капки малки аз ще те отпивам.
Недей ме пощадява! Моля те, недей –
това е миг, във който те откривам.

Откривам те сред много светове
и тайните ти скрити ще разплитам.
Като животно съм, а дивото зове –
безкрайно истински да те обичам.

Приятелите винаги остават

Приятелите със черти познати
не носят на ревера си емблема.
Откриваме ги само по душата,
опора щом ни дават без да вземат.

За себе си мълчат, но ни изслушват,
разделят наш'те грижи, свойте ризи.
Приятелството не е бар задушен,
във който хора влизат и излизат.

Приятелите ни без думи казват
и всички провинения прощават.
Отиват си любови и омрази,
приятелите винаги остават.

Те не ценят по титли и услуги,
а внасят ред в душите ни човешки.
Останалите са в графа „и други”
като допуснати печатни грешки.

Димитър Ценов

Като река

Като река прелях от твоето прииждане
и излязох от коритото на любовта,
ослепя ми болката от недовиждане
и потекох тихо, във поток от самота.

Най-трудно е когато си наблизо,
между мислите ни крачат разстояния,
изкачвам се, а все по-долу слизам -
асфалтирах пътя си със безсъзнания.

Изпразних си душата с твоето нямане,
от съвест те заключих във сърцето,
а даваш ми поредното неполучаване
и то полепва безполезно по небцето.

Присъствам някъде, но чак досадно,
като избеляла снимка в стара рамка,
от недоимана любов ми стана хладно,
но пак съм жива, нищо че съм сянка.

МРАК

Подгонена от уличната лампа,
приятелка на тъмните неща,
една илюзия за сън придрямва
върху палуващите сенки на нощта.

Протритата ù шапка пораздърпва
дъха на къдравото малко псе,
но колко лесно днес се плаши болка,
избягала от дом и от сърце.

Добре дошла, Среднощна!
Ела, на скута ми седни!
Не казвай, че си уморена, снощна!
Не си отивай! Остани...

А корените на отсрещното - до вкаменелост
притискат в  облак керемидени платна.
Неясни отражения на лунна милост...
и мрак, приспал лицата на деня!

Безсъннице, до изгрева прегръщай жадно
сълзите в моите мечти -
сами и смели, смели и сами... да бъдем
сред своите - по-чужди от преди.

Молитвa

... Върни ми
онзи Сън за Любовта,
за тихия копнеж
на женските ми длани
и разпилените от Обич
крачки ми върни,
че зъзнат в мене
думи невидяни...
Да лумне Лятото,
да онемее Пролетта
и кална от съмнения,
но плодна да е всяка Есен,
а Зимата - да скрие
липси и очи
в звънчетата на детска песен...
Не ме оставяй
коленичила да моля,
прокъсана и жадна реч
към Тебе да мълвя,
въздай - на крехката ми
нежност воля...
И нека странстващ е Щрихът!
И нека смел и смешен е Светът!
И нека винаги да има сбъднат край
горчивото човешко "Обещай..."

Прибирам се.

---

Прибирам се. Посреща ме дъждът -
студен, като сърцето ми разбито...
Не искам да ме помни този град
или защо се връщам да ме пита.

Изминаха години. Много прах
от чужди градове по мен полепна.
Дали се лъжех - но щастлива бях.
Зелени стихове в съня си шепнех...

Пораснах после. Някак изведнъж.
Ала летежа си почти опазих -
докато властно сянката на мъж
ме стигна... и крилете ми отряза.

А после сенки, сенки... Тишина -
от най-дълбокото на мойта жажда.
Смалих се (просто сянка на жена)
и вече черни стихове им раждах.

И вече бях душа без своя плът,
торба надежди метнала през рамо...

Днес в моя град подмина ме дъждът,
до смърт преситен от човешки драми...

Вземи се в ръце

Когато без тебе замине
щастливият утринен влак,
когато по релсите сини
танцува самотният сняг -
не свивай обидено устни.
Не викай с ранено сърце.
Щом нещо в живота изпуснеш-
вземи се в ръце!

Когато вълна те удари
внезапно сред тихо море
далече от бряг и другари,
когато тревога те спре -
не свивай уплашено устни.
Не падай с безволно сърце.
Щом всички пространства са пусти -
вземи се в ръце!

Когато в живота огромен
не спира пред теб любовта
и става нерадостен спомен
най-нежната твоя мечта -
във свойта самотност голяма
не скривай ти бледо лице...
Когато ръце други няма,
вземи се в ръце!

компютърна реалност

До нея котката блажено спи,
компютърът доволно промърморва,
а в прашните от взиране очи
компютърна реалност се оформя.

Изпратила поредния си текст,
потъва във среднощния си унес -
за нея е въпрос на висша чест
да знаят всички колко тя е умна.

От капещата нощна самота
компютърна въздишка се отронва.
Светът е празен, точно затова
досадната реалност тя прогонва.

Когато вижда новия си текст,
от гордост и от радост се разтапя,
чете го възхитена ред по ред
и умилена, тихичко заплаква.

Нощта преваля, всичко живо спи,
компютърът ядосан изръмжава,
а в прашните от взиране очи
компютърна реалност се създава...

Сънувам ли?

Сънувам ли? Или наистина дочувам
стъпките ти в края на нощта?
Ръката ми... О, Боже, става чудо,
задържа плахо твоята сълза!
Очите ти... така са помътнели.
Угаснали са шепата звезди.
Не се обръщай тъжно. Не прикривай
набъбнали от времето следи.

Боли ли те? Защо...? Какво се случи?
(Напомняш ми на някой от преди...)
Поспри да те погледам. Не унивай.
Косата ти... по-бяла от вълни...
Ела до мен. Седни. Ще те погаля.
Ще те загърна с риза от сатен.
Помниш ли? Наметна ме накрая
вместо прегръдка. А беше тъй студен...


Сега ще те постопля. Отпусни се.
Очите затвори и не мисли.
Със жадните си устни ще изпия
и ще изплача твоите сълзи.
Научих се да плача покрай тебе.
Не беше женски трик. Но съм жена.
А ти си мъж. Сълзи не ти прилягат.
Останалите остави за мен!
..................................

Боли ли те? Недей! И мен боли ме...
Боли ужасно, страдаш ли и ти.
Повярвай ми, че знам какво ти струва.
Но... ще преглътна и твоите сълзи...

ПРИЯТЕЛИ

Ще станем ли Приятели?
Едва ли...
Във мен са Двама - кой ще избереш.
Един живее в дни полузаспали,
а другият - нощта обръща в ден.
Ще ме обичаш ли?
Кого избираш в мен?

Ще чакаш ли във пладнето ми сънно
да те погледна както гледаш ти,
или ще чакаш онзи поглед трънен
на другият, пристигащ призори?
Кое избираш? -
полубуден, или полусънен?

Ще се усмихнеш ли, когато те подмина,
ще ме подминеш ли когато в теб се спра?
За кой от двама ни ще накладеш камина
пред нея нежно с мен да помълчиш
Кого избираш?
С кой ще се сдружиш?

Кого избираш?
В мен живеят двама.
Доброто ти и злото ти са в мен.
Полу-заспало, полу-будно бродят
във полунощният ти топъл полуден.
Защо ти трябвам?
Имаш се във мен...

къде си ?

Във тази чудна бяла нощ - къде си ?
И тази нощ ли ме остави сам?
Годината на теб какво донесе ?
На мен ли ? - подарък най- голям !
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
.От мъката аз песен ще направя,
от сълзите - на римите смеха.
Но песните ми няма да са тъжни,
до хората ще стигнат без скръбта.
Поетите - те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света .
Самички свойте сълзи да изпият дори
в Новогодишния си тост ,
и с Хамлетовска мъдрост да разкрият
на бъдното всевечния въпрос.
Да бъдем ли ?
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното на нашите очи макар
светът понявка да ни пъди
и глътнатия залък да горчи,
годините ще спират като гости ,
а ние ще оставаме след тях.
Защото се обичаме по- просто
и всяка скръб обръщаме на смях!

Лудост

Искаш вече да не пиша -
дразни те, каквото кажа.
Ако може, даже да не дишам,
и от въздуха да се откажа.
Искаш само аз да знам си,
че не искам да заспивам,
щото някъде в съня си
все сънувам, че умирам.
Е, не точно да сънувам...
Просто си го мисля само.
Казваш, че съм луд, бълнувам,
Че превръщам всичко в драма.
Луд ли съм, кажи, че искам
детето ми баща да има?
И главата си навеждам,
а в душата ми е зима.
Луд ли съм, че искам само
щастието на сина ти -
нивга да не пита "Мамо,
а защо не е със нас и тати?"?
Луд съм бил, че съм повярвал
в приказките ти омайни,
и че съм се примирявал
с многото ти малки тайни.
Да, добре де, луд съм... Ето,
с всичко аз се примирявам.
Но на лудия детето
с първо "Мамо" те дарява.

Нужда

Не изпитвам нужда
себе си да хваля
На непознати
ум да давам
В собствените си очи
да се издигам
Слабите да унижавам
по-неспособните
да съкрушавам

Себе си, ПОВЕЧЕ,
за да обичам...

Не искам на теб
да подражавам
на такива като теб
да заприличам

неразбрана, невъзнаградена
да остана предпочитам
Недооценена аз да бъда
признание да не получа,

ала ако в няколко сърца, обаче,
следа оставила съм, значи,
със гордо вдигната глава
ще мога аз пред теб да крача...

Когато приятел си тръгва

Когато приятел си тръгва -
сърцето боли!
Когато това с нищо неможеш
да промениш...
Когато сълзата се спира
в твоите очи...
Когато мигът се простира
и сякаш е дни...
Когато...
Когато изгубиш приятел,
наистина много боли

Една Нежна Душа ( Душата на Дете )

Една прегръдка силна, топла Ръка на рамото ти във нощта И птича песен, песен на щурчета Усещаш ли я? Чувстваш? Обичта… Две сълзи отронено-търкулнати Останали по бузките мокри следи И мама с целувка попива ги Само сърчицето пак да не боли Мъничка моя малка мечта Минзухарче от вятъра галено Мое борче силно израснало Моя нежност и малка тъга Дано спомена морския бриз да довее Дано бъдеш щастлив Приспивна песничка русалки да пеят Да запазят духът ти игрив И някога когато заспиваш Малка светулка в нощта До главицата ти да присяда Да разказва приказки за Обичта…

Интернет

Кибернетичен век -
измислена реалност,
векът на Интернет,
фалшива виртуалност.
Седят жени, мъже,
със погледи безумни
пред нови богове -
свръхмощни пентиуми.
Със погледа си вперен,
с клавиатура в скута,
вместо с приятел верен,
с безмълвния компютър.
В хорото пак се хващат,
танцуват и по двойки -
по кабел си препращат
последни ем-пе-тройки.
Вместо целувка в мрака
и пролетно цветенце,
тя тръпнещо очаква
кльомба, скоба и тиренце.
А той вместо на бира
със старите другари
във чата дава фира,
дано не се опари...
С прииждащите зомби
воюват пък децата
и с нов заряд от бомби
потеглят към звездата.
Но кабелът пропуква
и връзката отмята
и нещо ти изкуква,
че пак си на земята.
А богът ти от трона
те гледа пак безмълвно.
Натискаш му бутона
и в стаята е тъмно.

Игри на Съдбата

Ден след ден пишем живота си,
като в божествена книга-игра...
Ден след ден играем си ролите
в новото шоу на живота - Съдба...
Ден след ден повтаряме реплики
от сценария - детството до старостта
Ден след ден внимаваме в камерата
да не сбъркаме в нашата игра...
Ден след ден, дубъл след дубъл...
разиграваме кадрите, сцените пак...
Ден след ден, за да чуем овациите
на съдбата финалния, последен знак...

НЕ ИДВАЙ

Не идвай в паметта ми .
Съжали ме ,
не ме отблъсквай с гибелни очи.
Дори на сън да шепна твойто име
не се откликвай
и не ме мъчи.

Дори когато те зова на помощ
не идвай...
Не прекрачвай моя праг.
От теб да няма багра , звук и полъх.
Да няма светлина .
Да няма мрак.

Не ме мъчи .Не идвай в мойта памет.
Не обещавай дъжд на знойна степ.
Когато всички пътища ме мамят
да няма път към теб .
Да няма път към теб!

ОБИЧ МОЯ

Знам бяхме малки и ентусиазирани
искахме да опитаме всичко което лети,
но за съжаление ти ме остави наранен
разтопен от любов и то само по теб и
никоя друга , знам че винаги ще си в
моето сарце и няма да мога да те забравя
Ти остана там.

    Знам че и след години ще си спомням
вечер когато заспивам за теб и ще плача
но се ще се помъча да запазя самообладание
и никой да не разбира че аз страдам по теб,
защото ти вече си щаслива с човека до теб.

  Мога само да ви пожелая касмет и щастие в
любовта ... нещата които аз и ти нямахме.

Можеш

Можеш да плачеш,затова,че той си е отишъл...
Или да се усмихнеш,затова, че си го имала!
Можеш да затвориш очи и да се молиш той да се върне...
Или да отвориш очи и да видиш всичко, което ти е оставил!
Сърцето ти може да е пусто, защото не можеш да го видиш...
Но можеш и да го напълниш с любов, която си изпитвала към него!
Можеш да обърнеш гръб на утре и да живееш във вчера...
Или да си щастлива, че идва утре, защото си имала това вчера!
Можеш да плачеш и да затвориш съзнанието си за всичко.
Или да направиш това, което той винаги е искал:
Да се усмихваш, да отвориш очи и да продължиш напред!