Разбрах го!

Това, което ти се опитваше да ми обясняваш толкова дълго време, аз го разбрах едва, когато намерих себе си!

Всеки си имал различен път, по който да стигне до своето щастие.
Разбрах го, като начертах собствения си път...

Животът се научавал единствено с живеене, а не с четене или слушане.
Разбрах, защо не ми разказваше онова, което знаеш...

Всеки ден, изживян без любов в сърцето, бил пропилян напразно.
Разбрах, защо тичаш така упорито след любовта...

За да можеш да обичаш и да си обичан, трябва първо да обикнеш себе си.
Разбрах, защо си влюбен в себе си...

Когато болката стигне своята връхна точка, от очите вече не капят сълзи.
Разбрах, защо ти никога не плачеш...

Да разсмееш плачещия е по-ценно, от това да плачеш заедно с него.
Разбрах го, когато превърна сълзите ми в смях...

Ако не плачеш заедно с този, когото обичаш, ако бягаш и се криеш от него, то е от безизходица.
Разбрах го, когато плаках с глас за теб по цели нощи сама в стаята си...

Всеки може да те обиди и засегне, но само тези, които обичаш, могат с това да ти причинят болка.
Разбрах го, когато ме заболя...

Но обичаният заслужава всяка една пролята за него сълза.
Разбрах го, когато заедно със сълзите, ме напуснаха и радостите...

Да не криеш истината е по-важно от това да не лъжеш.
Разбрах го, когато сложи сърцето си в ръцете ми...

Ако се чувстваш достатъчно силен, за да стоиш сам на краката си, значи има някой наблизо, който те подкрепя.
Разбрах, защо никога не си оставал сам...

В това, да кажеш: “Имам нужда от теб. Ела!”, се крие всъщност истинската сила.
Разбрах го, когато ти казах: “Върви си!”...

Ако някой ти каже: “Иди си!”, да отвърнеш: “Искам да остана!”, доказва, че наистина обичаш.
Разбрах го, като си тръгнах, щом ми казаха: “Върви!”...

Приятел те изоставя само веднъж, а не стотици пъти.
Разбрах, че ти всъщност винаги си бил до мен...

Но когато си тръгне, е много трудно да му простиш.
Разбрах, кое не си в сътояние да ми простиш...

Обичта ми към теб е била като малко глезено дете, разплакващо се при всяко свое падане.
Разбрах го, когато тя порасна и се вкопчи още по-здраво в мен...

Да съжалиш и да се разкаеш, не значи само да се извиниш, а с глас да молиш да ти простят.
Разбрах го, когато наистина съжалих за стореното...

Да кажеш: “Не мога да простя, вече е прекалено късно...”, когато чувстваш, че все още обичаш, не е нищо друго, освен гордост.
Разбрах го, когато разруших оковите на плененото си сърце и надникнах в дълбините му...

А гордостта е маска и прикритие на губещите, жалките и слабите. Сърцето пълно с обич не знае що е гордост.
Разбрах го, когато усетих обичта в сърцето си...

Този, който наистина го иска, не чака, но тайно и искрено се надява един ден да му простят.
Разбрах го, когато отчаяно исках да ми простиш...

Любовта изисква усърдие, а това усърдие означава да обичаш така, че да не се отказваш, но и да не отнемаш свободата на другия...
Разбрах го!

Автор - C. Yucel

Какво съм Аз за Теб?

Винаги ли ще бъдеш тук?
- Зависи от твоето "винаги"... - каза той.

- Къде отиваш?
- Малко по-нагоре от "там долу в ляво"... - каза той.

- Когато се върнеш, същия ли ще бъдеш?
- Залезите и изгревите никога не са същите! - каза той.

- Как така?
- Залезите и изгревите никога не са същите, а който ги види се променя... - каза той.

- А какво ще правиш там?
- Ще ти откъсна цвете... - каза той.

- Какво цвете?
- Ще прилича на ТЕБ! - каза той.

- Защо ми е цвете, което прилича на мен?
- За да видиш онова, което не можеш да видиш в огледалото... - каза той.

- Какво не мога да видя там?
- Какво си ТИ за МЕН! - каза той...

Има хора, които в Сърцата си никога не се разделят

Попитах те:
- За какво си мислиш?

А ти ми каза:
- Не зная, вятърът отвява мислите ми като калинки...

Тогава аз протегнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепите си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената в дланите ми калинка:
- Не исках да става така, не исках да си отиваш... - каза тихичко тя.

- Усмихни се! Какво, като съм си отишла?
На далечен път заминават и жеравите, но някой ден отново ще се върнат...
Зад червените покриви на къщите изчезва Слънцето, но с изгрева то пак ще се върне...
И влаковете се завръщат, нали?
И хората също...
Какво са разстоянията - метри и километри? Какво е времето - дни, месеци, години...
Има очи, които виждат дори през високите планини. Има мисли, които прелитат дори над безкрайните равнини. Има хора, които никога не се разделят.

Усмихни се!
Има хора, които в сърцата си никога не се разделят!...

Искам да знам...

Искам да знам, за какво те боли и дали би посмял да мечтаеш, да посрещнеш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува на колко години си...

Искам да знам, дали би рискувал да изглеждаш като глупак, заради любовта си, мечтата си, приключението да бъдеш жив...

Не ме интересува кои планети кръжат около луната ти...

Искам да знам, дали си се докосвал до собствената си горест, дали оставаш неограничаван от препятствията на живота или се свиваш и затваряш, от страх да не се повтори болката...

Искам да знам, дали можеш в болката - на приятели или твоята собствена, да не я криеш, заглушаваш или "поправяш"...

Искам да знам, дали можеш да бъдеш в радостта на хората, дали можеш да танцуваш лудо и да оставиш екстазът да те изпълни до последната ти клетка, без да предупреждаваш някой да е внимателен или да помни ограничаващата ни човешка същност...

Не ме интересува дали историята, която ми разказваш, е истина...

Искам да знам, дали можеш да разочароваш някой друг, оставяйки верен на себе си, дали можеш да понесеш обвинението, че си предател, непредавайки собствената си душа...

Искам да знам, дали можеш да бъдеш предан и следователно, заслужаващ доверие...

Искам да знам, дали можеш да видиш красотата, дори когато не е красива всеки ден и дали можеш да си Божието присъствие в живота...

Искам да знам, дали можеш да живееш с поражението - твоето или на някой друг - и все пак да си в състояние да застанеш на ръба и да рискуваш отново...

Не ме интересува, къде живееш и колко пари имаш...

Искам да знам, дали можеш да се събудиш след нощта на горестта и отчаянието, изтерзан и наранен до кости и да направиш каквото е нужно да бъде направено за човека, когото обичаш...

Не ме интересува, кой си и как си дошъл тук...

Искам да знам, дали ще застанеш до приятел в огъня и няма да се отдръпнеш...

Не ме интересува, къде и какво си учил...

Искам да знам, дали можеш да бъдеш сам със себе си и дали наистина цениш и харесваш компанията си в самотните моменти...

Искам да знам, какво те поддържа отвътре, когато всичко друго се руши...

Друго не ме интересува, само това искам...

Автор - Oriah Mountain Dreamer

Искам... Безусловно!

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш
~ Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш.
~ Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
~ Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава.
~ Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
~ Искам да ме защитаваш без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш,
~ Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.
~ Искам да знаеш..., че днес можеш да разчиташ на мен... Безусловно!
Хорхе Букай
откъс от книгата "Приказки за размисъл"

ТИ СИ...!

Мисълта си, с която заспивам,
песента, от която се раждам,
радостта си, която откривам,
лудостта, във която се вграждам.

Ти си слънчево зайче в косата
и пейзаж,покоряващ очите!
Ти си лунният път в тъмнината.
Ти си истина-в нея се вричам.

Ти си шепота тих във листата
и уханна трева във полето.
Ти си бурният пролетен вятър.
Светла обич, пленила сърцето.

Аз без твоята нежност не мога.
И от теб не успях да избягам.
Милиони звезди в небосвода.
Но със мисъл за теб пак си лягам.

автор-неизвестен

По темата и аз съм писал - неведнъж.
И аз съм падал. А и аз съм ставал.
Да, стисках зъби. Правих са на мъж.
И може би не всичко осъзнавах.

Допусках грешки - не една и две.
Препъвах се, потънал във заблуди.
И удрях лакти, наранявах колене -
надявайки се може би на чудо.

И чувствах се виновен - и смъртта
аз неведнъж отчаян призовавах.
Ала разбирах - извисява се плътта.
И с грешките се учех да прощавам.

Пак падам. Пак, отново ме боли.
Но оценявам вече що е щастие.
Променям се все пак и аз, нали?
И зная - това е моето израстване.

Да, грешен съм - не ще се отрека.
Но уча се от всичките си грешки.
Ала за помощ аз протягам ти ръка -
научен - от уроците човешки.

ПРИЗНАНИЕ

Ще седнеш ли до мен. Не се плаши.
Свещена е в сърцето всяка дрипа.
Богатство е понякога да се греши
или илюзия, че всичко си опитал.
Не съм бездомница. Не съм и болна.
А дрипите са спомени. Не дрехи.
Личи, че съм платила всяка волност
и всяка крива стъпка към успеха.
И ето ме, на този праг, без къща,
поспряла съм небето да погледам.
Знам само от съня си се завръщам
или от гребена на срутена победа.
Очите ти са изненадано бездънни.
По тях разбирам колко съм се скитала.
Как искам в тиха нежност да осъмнем,
а даже искаш ли не съм те питала.
А аз говоря. С думи оправдавам
прокъсаните страници на времето.
Без да усетиш как ти се отдавам,
по пътя си след малко ще поемеш.
Не се плаши. Душата ми е същата,
както преди, когато бях момиче.
Събличам дрипите пред къщата
и гола ти шептя, че те обичам.

Михаела Алексиева

ЩЕ БЪДА ТУК

Ще бъда клетва върху грешните ти устни
която ден и нощ ще ги гори
Ще бъда трепет в нощите ти пусти
сълза издайна в твоите очи

Ще бъда зов в душата ти жарава
и див копнеж във твоето сърце
Ще бъда чужда щом ме пожелаеш
и твоя щом от мен се отречеш

Ще бъда сън когато не сънуваш
и ярък лъч когато ти се спи
Ще бъда блян когато ме жадуваш
и сол във раната когато те боли

Ще бъда зной в прохладните ти нощи
и леден студ във летните ти дни
Ще бъда песен неизпята още
стена ще съм пред твоите мечти .

Ще бъда тук когато теб те няма
и ще избягам щом се доближиш
Ще бъда истината в твоята измама
Ще съм кошмарът в който ще гориш

ЕДИН ЖИВОТ

Един живот ти дава този свят,
и ти се постарай да го живееш.
Заслужил тази висша благодат,
заслужил тази болка да живееш!

Успей да бъдеш силен цял живот,
гори, бори се, вярвай и обичай.
Живей така, че да оставиш път,
по който някой следващ би затичал!

Приемай като струна всеки звук,
и с всяка тръпка музика извличай.
И вярвай, че ако сега си тук -
там някой непременно те обича.

Един живот ти дава този свят,
и ти си длъжен да го изживееш.
Заслужил тази висша благодат,
заслужил тази болка да живееш

Да те обичам от километри -

това е голямо изпитание,

лек за душата ми смирена

или голямо наказание?

Днес вдъхваш ми надежда,

утре – ще я вземеш ти обратно,

преди още да я изживея,

ще е миналото – безвъзвратно...

Къде полита твойта мисъл?

Ще стигне ли до мене тя?

Дали ще може да почувства

истината за мен и любовта...

Диляна Пенчева

ЖИВОТЕ...

Животът ни, е срещи и раздели!

Все мъки и страдания, до гроб!

Кукли сме, с ключета навъртени,

живеем с вярата, че има, Бог.



Че той, определил ни е съдбата

някому дал, от други много взел!

Очите свеждаме, плащаме цената,

но, всяка пружина, има си предел!



Предел, да любим, живеем, мразим,

предел да дишаме,дори и да творим!

Как ми кажи, въобще да се опазим,

щом казват "Господ, е непобедим"!



Защо да плащат, греховете чужди,

за нашите грешки, нашите деца!

И болките, въобще кому са нужни,

защо в гърдите, поставил е сърца?



Той всичко може, ние вече знаем,

прилича ми, на странен монопол!

Все пешките, във таз игра играем,

ходове правим, под нечии контрол!



Един е Той... а ние сме мнозина,

но сме безсилни, в жестоката игра!

Ако не искаш да играеш - гилотина!

Той, сам написва, свойте правила!



Той дава рая и... изпраща в ада,

ключетата върти, играе със замах!

Един окрилява, а пък друг пропада,

но си мълчим, защото ни е страх!



Живот...на ход...когато той поиска

и в църквите, му свеждаме глава!

за милост молим, на колене, ниско

и псуваме... проклетата съдба!



Живот ли е? Игра със марионетки!

Светът е сцена! Човекът е артист!

От горе дърпат и не правят сметка,

дали нещастен си или щастлив!



автор: fenix

Прегърни ме...тъга

Мартини бяло в чашата на мрака.

Върти се в кръг маслинката -Луна.

Отпиваш бавно.Знам ,че ме очакваш

ти, моя стара, влюбена тъга.



На срещи с теб отдавна аз не ходя,

защото твърде много ми горчиш.

Но ти ме търсиш. В нощите ми бродиш

и нежни думички в ухото ми шептиш.



Разтапяш съпротивата ми плаха.

Макар да знам, че ще ме заболи,

пред тебе всички бариери махнах.

Ела,тъга!Ела ме прегърни.

Всичко е любов

От тебе искам всичко да получа –

и живите, и сухите цветя,

красивата съдба на вярно куче,

и първата слана на есента...



Каквото не получа, ще открадна

и няма да се кая след това.

Уверен в любовта ти безпощадна,

ще пощадиш ти моята глава,

докато сам открия, че те има

и бъде вече късно за цветя –

ще шепна безутешно твойто име

и ще умирам с него на уста.



Ако тогава, във нощта безлунна,

отрониш от очите – езера

сълза за мен...

сълзата ще целуна

и няма да допусна да умра!

Усмихни се приятелю

Виждам, че в Очите ти

все още е жив онзи светъл блясък

и че не си загубил Усмивката си.

Въпреки всичко!



Колко е хубаво да гледаш така ведро на Живота

и да раздаваш щедро от Усмивките си

на всички хора около Теб!



Да, Приятелю, знам - натъжаваш се,

когато в отговор срещнеш нечий леден поглед.

Но какво да сторя, не всеки може да е като Теб...

Да, да... Чувам те:

"Всеки го може! Стига само да поиска..."

Казваш напълно уверено Ти.

И знам, че си прав, така е...



Всички хора би трябвало да бъдат като Теб...

Ако знаеха само, на какво е способна

ЕДНА ИСКРЕНА УСМИВКА...



Че само с една Усмивка могат

да запалят искри на радост в детските очи...

Че една Усмивка стига,

за да върнат вярата на този,

който е изгубил смисъла на дните си...

Че един топъл поглед

е в състояние да стопи ледове...



Ако знаеха всичко това, Скъпи Приятелю,

аз съм сигурна, че и те

щяха да бъдат като Теб!



Толкова много Обич извира

и се лее от Теб, Приятелю!

Толкова чиста и искрена,

като тази на малкото дете,

което обича без да очаква нищо в замяна...



Не Приятелю, Обичта не се изразява само

в любовта към любимия човек.

Обичта е вселенска! Всеобхватна!

И никой не може да си я трупа и складира в каса,

като златно съкровище.

Нейното място е в Сърцето!



В сърцето на една майка,

за да може тя да я даде на детето си...

В ръцете на един градинар,

за да може той да я предаде

на семената и цветята си...



Да, Скъпи Приятелю – ОБИЧТА Е НАВСЯКЪДЕ,

достатъчно е само да искаш да я откриеш.

Затова е лесно да намериш обич, Приятелю!

Много е лесно...

Трудното е да я задържиш!



Но не забравяй, че не е достатъчно

само да чувстваш Обичта вътре в себе си.

Трябва и да я показваш!



Животът е толкова кратък, Приятелю –

днес ни има, утре – не.

Времето не винаги е на наша страна,

често се оказва, че сме закъснели да покажем,

какво всъщност чувстваме.

Често оценяваме онова, което сме имали,

едва след като вече сме го изгубили...

Да, Приятелю, знам че ме разбра,

какво се опитвам да ти кажа.



А сега върви при този човек,

за когото си мислиш в момента,

усмихни му се искрено и с топъл глас му кажи

"ОБИЧАМ ТЕ!"



Не Приятелю, това не е смешно.

Не е смешно да кажеш

"Обичам те, мамо..., татко..., како..., батко...,

сине..., дъще..., приятелко..."

А за човек като Теб,

който има толкова много Обич в Сърцето си,

не представлява никаква трудност.

Нужно е само малко смелост, в началото...



Това може да се стори трудно

само на онези, които смятат, че Сърцето им

е вече леденостудено, каменно, безчувствено...

Но дори и те, когато проявят твоята смелост,

когато усетят в себе си този топъл трепет на Обичта,

когато се научат да не подтискат чувствата си,

когато позволят на очите си да показват,

какво се крие в Душата им,

тогава всичко ще бъде много по-лесно,

не само за тях самите, но и за целия Свят!



Да, Скъпи мой Приятелю,

като можеш да се Усмихваш, защо да си навъсен?

Като можеш да Разсмееш, защо да разплакваш?

Като можеш да кажеш нещо мило,

защо да нараняваш нечие Сърце?



Животът е толкова кратък, Приятелю!

И за нищо на този свят не си струва

да причиняваш болка на когото и да било!



А сега върви, Приятелю!

На добър път!

Ще те чакам скоро пак...

И не само теб.

Доведи със себе си и други,

Усмихнати като Теб

и изпълнени с Обич, хора.



Не ме оставяй да чакам прекалено дълго.

Не забравяй:



Утре вече може да е твърде късно,

Утре вече може да ме няма...



Затова побързай, направи го, кажи го!

За да не съжаляваш после...

Събуждаш се. Ставаш от леглото. Пускаш компютъра.

Влизаш в skype, facebook, сайта за стихове, проверяваш графика си за работа или лекции, проверяваш за email-и от познати и непознати...

Мързи те да се обадиш на някого, а и не ти се дават пари - затова му пишеш на някой от профилите му. Дори проблемите си там обсъждате...

Правиш си кафе и сядаш да го пиеш до компютъра. Палиш цигара. Пускаш си някакъв филм и докато му хвърляш едно око, продължаваш да си пишеш с някого.

После излизаш, в повечето случаи с хората, с които няма как да си пишеш, та другите нали са в скайп, за какво да излизате?

После се прибираш. И пак пускаш компютъра и влизаш във всичките си възможни профили, за да видиш да не би да си пропуснал нещо докато те е нямало.

Понякога създаваш приятелства. Понякога създаваш любов дори. А понякога - почти винаги - създаваш своята виртуалност - и сякаш съставена от команди, единици и нули, прозорчета с "yes" i "cancel" дори, от които зависи ще стане ли нещо или не - такава, каквато ти я искаш, но каквато не е задължително наистина да е в реалнсотта. А когато спре да ти харесва, е много лесно да затвориш прозореца, или за по-бързо и по-сигурно направо да натиснеш "esc", да "блокираш абоната", за да спреш да мислиш за него - да тук е лесно, не е като в реалния живот, можеш да го нарправиш само с едно кликване.

Идилия направо! Дори няма нужда да се усмихваш насила, за да изглеждаш учтив или да криеш сълзите си, за да не изглеждаш слаб - просто пращаш подходящата емотиконка, без значение дали отговаря на истината и готово - в твоята виртуалност можеш да "се усмихваш" дори когато изглеждаш така, сякаш "са ти потънали гемиите".

А да не говорим колко лесно можеш да кажеш на някого "обичам те", "мразя те" и всякакви подобни, които сигурно на живо дори не би си помислил да изречеш.

Ами "прегръдките" и "целувките" - ех колко добри хора - измислили са дори за тях емотиконки, щракваш върху нея и готово - няма нужда от усилия, от "спечелване", от повдигане на пръсти или навеждане... няма нужда дори наистина да го искаш, когато го правиш - нали е твоята виртуалност - в нея може да искаш дори нещо, което иначе не искаш. А може и да го правиш просто по навик, колкото да напишеш нещо.

И какво като се усмихваш на някого, смееш се с него, а после копираш на друг "какви глупости говори" и злобееш зад гърба му, иронизирайки глупостта му? В твоята виртуалност ти е позволено дори и това, той няма как да те чуе...

Позволено ти е и да кажеш на гаджето си, че си лягаш да спиш или че отиваш на "женско"/"мъжко" парти, а да излезеш с някой друг - нали едното е виртуалност и той е далеч, а другото е реалност и другият е до теб?

Всичко ти е "позволено". Най-вече това да забравиш малките неща, свързани с истинското общуване, че дори и самото общуване. И толкова да се пристрастиш към своята виртуалност, че дори в sms-и да пишеш в скоби думите, изобразяващи определени иконки в скайп или да говориш с някого и да му казваш, че ако можеш, би изобразил в момента еди коя си иконка.

Позволено ти е дори да забравиш, че си човек. Да станеш роботизирана машина като компютъра до теб, така ще се разбирате още по-добре.

А и на кой му е притрявало да е човек и да живее истински в този роботизиран свят?! На кой не му харесва такава "идеална идилия", в която всичко е "позволено"?! На кой не му се иска винаги да има "cancel", "esc", "ctrl + alt + delete"?!

Освен на мен ...

П.С. А понякога във виртуалността има и истински неща, но хората ( или поне аз ) толкова сме свикнали с останалите, че не ги забелязваме сред тях...

От нета...

"Ако си сам"

Ако няма кой да те обича,

ако няма с кой да споделиш,

ако те боли и скиташ,

при мене можеш да се върнеш ти!



Ако няма кой да те погали

и раните със теб да сподели,

ако чувстваш се отчаян и самотен,

при мене можеш да се върнеш ти!



Ако няма кой да те целуне,

прегръдка нежна да ти подари,

ако чувстваш, че ти е студено,

при мене можеш да се върнеш ти!



Аз съм тази дето те обича

и раните със теб ще споделя,

самотата тежка ще изпия,

ще те целуна и прегръдка ще ти подаря!

В съня ти

На пръсти идвам тихомълком във съня ти

и с крехки форми, в миг на шепота разбулен,

целувам с устните си топли мисълта ти,

докато ти, с отворени очи, сънуваш буден...



Ръка в ръка се сплита в пориви и лумва

с назряла дъхавост на диви теменуги,

а пред очите ми от обичност се съмва,

израстват сенките ни и се сливат с други.



Танцуват пръсти - до живот неуморими -

по многоцветните клавиши на нощта,

а всички ласки са непреброими

и с капки ноти навлажняват утринта.



Върху слуха се стичат, парят като лава!

Аз късам с устни прегоряла тишина.

С разкрити чувства, любовта ни обладава,

като съзвучност на акорди в песента.



( Гласът ми в твоя като обич се разлива...)



Йоанна Василева