Събуждаш се. Ставаш от леглото. Пускаш компютъра.

Влизаш в skype, facebook, сайта за стихове, проверяваш графика си за работа или лекции, проверяваш за email-и от познати и непознати...

Мързи те да се обадиш на някого, а и не ти се дават пари - затова му пишеш на някой от профилите му. Дори проблемите си там обсъждате...

Правиш си кафе и сядаш да го пиеш до компютъра. Палиш цигара. Пускаш си някакъв филм и докато му хвърляш едно око, продължаваш да си пишеш с някого.

После излизаш, в повечето случаи с хората, с които няма как да си пишеш, та другите нали са в скайп, за какво да излизате?

После се прибираш. И пак пускаш компютъра и влизаш във всичките си възможни профили, за да видиш да не би да си пропуснал нещо докато те е нямало.

Понякога създаваш приятелства. Понякога създаваш любов дори. А понякога - почти винаги - създаваш своята виртуалност - и сякаш съставена от команди, единици и нули, прозорчета с "yes" i "cancel" дори, от които зависи ще стане ли нещо или не - такава, каквато ти я искаш, но каквато не е задължително наистина да е в реалнсотта. А когато спре да ти харесва, е много лесно да затвориш прозореца, или за по-бързо и по-сигурно направо да натиснеш "esc", да "блокираш абоната", за да спреш да мислиш за него - да тук е лесно, не е като в реалния живот, можеш да го нарправиш само с едно кликване.

Идилия направо! Дори няма нужда да се усмихваш насила, за да изглеждаш учтив или да криеш сълзите си, за да не изглеждаш слаб - просто пращаш подходящата емотиконка, без значение дали отговаря на истината и готово - в твоята виртуалност можеш да "се усмихваш" дори когато изглеждаш така, сякаш "са ти потънали гемиите".

А да не говорим колко лесно можеш да кажеш на някого "обичам те", "мразя те" и всякакви подобни, които сигурно на живо дори не би си помислил да изречеш.

Ами "прегръдките" и "целувките" - ех колко добри хора - измислили са дори за тях емотиконки, щракваш върху нея и готово - няма нужда от усилия, от "спечелване", от повдигане на пръсти или навеждане... няма нужда дори наистина да го искаш, когато го правиш - нали е твоята виртуалност - в нея може да искаш дори нещо, което иначе не искаш. А може и да го правиш просто по навик, колкото да напишеш нещо.

И какво като се усмихваш на някого, смееш се с него, а после копираш на друг "какви глупости говори" и злобееш зад гърба му, иронизирайки глупостта му? В твоята виртуалност ти е позволено дори и това, той няма как да те чуе...

Позволено ти е и да кажеш на гаджето си, че си лягаш да спиш или че отиваш на "женско"/"мъжко" парти, а да излезеш с някой друг - нали едното е виртуалност и той е далеч, а другото е реалност и другият е до теб?

Всичко ти е "позволено". Най-вече това да забравиш малките неща, свързани с истинското общуване, че дори и самото общуване. И толкова да се пристрастиш към своята виртуалност, че дори в sms-и да пишеш в скоби думите, изобразяващи определени иконки в скайп или да говориш с някого и да му казваш, че ако можеш, би изобразил в момента еди коя си иконка.

Позволено ти е дори да забравиш, че си човек. Да станеш роботизирана машина като компютъра до теб, така ще се разбирате още по-добре.

А и на кой му е притрявало да е човек и да живее истински в този роботизиран свят?! На кой не му харесва такава "идеална идилия", в която всичко е "позволено"?! На кой не му се иска винаги да има "cancel", "esc", "ctrl + alt + delete"?!

Освен на мен ...

П.С. А понякога във виртуалността има и истински неща, но хората ( или поне аз ) толкова сме свикнали с останалите, че не ги забелязваме сред тях...

От нета...