Самота

Тя беше толкова красива-

С черни очи и дълга коса,

Умна и приказлива,

Но винаги се чувстваше сама.

По всяко време беше с усмивка и хората виждаха само това.

Истинската й същност не се опитваха да разкрият и тя беше сама във тълпа.

По природа бе мила и добра.

Всички дподеляха проблемите си с нея.

Търсеха разбиране и топлота.

Помагаше им с готовност и щастлива бе от това.

Но никой не виждаше как малко по малко гаснеше тя,

Болна бе от болестта, наречена самота.

Ден след ден посърваше нейната красота,

А слепи бяха хората за нейната тъга.

Продължаваше усмихната да бъде през деня,

Горещи сълзи проливаше, скрита в нощта.

И така започна тя да се крие в тъмнина.

През деня бе изкуствено щастлива,

Лъчите на слънцето за нея бяха решетки,

А мракът бе свобода,

Светлината се превърна в пролятие,

А луната бе символ на радостта.

Лека по лека затвори се в себе си тя,

Светът започваше с вечерта,

Завършваше, когато дойде утринта

С първия лъч омразна светлина.

Живееше в собствения, но измислен свят,

Споделяше всичко с луната,

Обгърната от гъстия мрак

И целуваща се с самотата.

Дяволска бе тази целувка,

Целувка с ангелска красота,

Нежност преливаше от тази милувка,

Но тя беше бягство от реалността.

Не усещаше, а може би не искаше да усети,

Че вървеше бавно, но сигурно към смъртта.

Всеки знае, че дявалите са ангели проклети,

А тя прокле се сама.

И така продължаваше всичко, минаваха дните в очакване на вечерта,

Животът за нея започна да губи смисъл и тя поиска смъртта.

Една нощ незабелязано излезе.

Знаеше къде отива – към нейната скала.

Това бе любимата й място.

Изгледът от нея беше несравнима красота.

Толкова близо бяха звездите,

А от всяка по-ярко блестеше луната,

Вятърът разпиляваше й косите

И тя тръгна към ръба на скалата.

В очите й вече нямаше сълзи,

Искрено щастлива беше сега.

Блестяха разпилените коси,

А от мечтата делеше я крачка една.

Погледна за последно небето,

Усмихна се на нощта,

Пристъпи напред и летейки извика:

“Сбогом самота!”